Аз съм едно такова, дето убива времето и рони спомени измежду копките сълзи и роса... едно такова добро, свитичко и милосърдно, което често дава свичко на хората,които обича, но никога не им гласува доверие. Аз... ами аз знам какво искам...

Някой похлопа на вратата. Бутна рязко полуотворения ми шкаф,който бе препълнен с дрехи. След като влезе в стаята се спре и усетих как ме зяпа.
- Какво? - попитах аз
- Направих кафе. Ела да закусваме!

Друго не ни остана...
...сега бавно провлачваме лентата вглеждаме се в познати и непознати силоети и се опиваме да си спомним какви бяха те, какви бяхме ние.
Опънали сме бял чаршаф - леко разкъсан и поизцапан - също като нас.

Понякога изпадам в едни такива депесии - ужасно е.
Човек свиква с тях, дори понякога се влюбва в самотата си отчаянието си, в тишината, в безмълвието, в ежедневието си.
Но знаете ли, аз все още не съм обикнала депресията си?!

Погеднах през прозореца,
видях те - обич побеляла,
косите ти от злоба побелели,