Понякога изпадам в едни такива депесии - ужасно е. Човек свиква с тях, дори понякога се влюбва в самотата си отчаянието си, в тишината, в безмълвието, в ежедневието си. Но знаете ли, аз все още не съм обикнала депресията си?! ДОри съм от онея хора, които се лигавят, скачат, заяждат се, плезят се... и т.н. Но мога да бъда и сериозна. Ние хората сме отвратителни създания. Нищуваме себе си, животите си, околните, даваме имена на всичко но неможем да дадем име на собствения си смисъл и път в същият този живот. Определяме нещата за добри и лощи, стращни и приятни, красиви и грозни... а можем ли да приемем, че всичко е съдадено за да сме щастливи? Целия всят иска от нас само да погледнем напред без задни мисли, да се усмихнем и да прегърнем околните. Да не крием чувствата си и.... оххх вече се олях с приказки. Исках само да кажа три неща, които знаех и преди, но чак сега ги осъзнах: 1 ---> Усмихнете се на вълка и той нйстина ще се превърне в овца. 2 ---> повярвайте в себе си, в целите и амбициите си - няма невъзможни неща. 3 ---> Обичаите се! Не криите чувствата си, живеите и бъдете здрави и щастливи - от вас зависи. А аз знам, че можете.

Тва си беше достатъчно кресноречиво...

дам, наистина добре казано /написано/