Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: bidbilionka
Категория: Поезия
Прочетен: 283642
Постинги: 181
Коментари: 273
Гласове: 1039
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
24.11.2006 13:46 - ...
Автор: bidbilionka Категория: Изкуство   
Прочетен: 626 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 25.11.2006 12:03


Красива лятна нощ
облечена във воали
от желания и мънички копнежи.
А в нея...
В нея други шибани желания
и преебани цели.

Прецакани от погледите зли към дъждовете,
преказени от съетните автомобили.
Воали скриващи - за хора слепи и бездушни-красотата.
Не виждащи слънцето,
а само образи мъгливи и гримирани,
които своята невинност са убили.

Но не и унищожили.
А едва ли не отново разкрили
и общо взето
замъглили всичко.
Всичко.
Дори и прекрасната, умайна нощ.

А тя е там.
Обгражда ги и ги рзакриля,
убива ги, а после ги намира
и преоткрива, както всяко ново утро.
Показва им,
но в същото време им скрива
всяко ценно нещо,
за да не умре сънят им-
безкраино спокоен, еднакъв 
и нежно случен.
Но сънят допбре обучен е....
за да им дава всичко.
Но те неискат всичко,
искат нищото на своята суетност.
И не спират.

Ограбват, задигат, превземат,
захвърлят, убиват и създават.
Още, още и още!
И не се окрутяват,
продължават.

Продължават да натякват себе си,
да се изпреварват в разлагането си.
Разлагат се от собствената си злоба,
но к"во ми пука от тъпата прокоба?!.
Нали не съм като тях?!
Или съм?
...или някой ден ще бъда,
без дори да се усетя.
Ще заживея извън реалността проклета.

Дано! Дано да оживея!
Или доживея до тогава!
Да видя поредното прекрастно утро,
след красивата омайна нощ.
Заобиколена от шибаната злоба.
За последен път да се погледна 
и да видя себе си,
а не някой друг.

Не някой измислен,
не и някой роб,
не и някой, чиито копнежи и мисли
да принижават тези на останалите.
Защото съм тук.
И аз живея с тяхната мъка.
Защото "дано" да си казвам ми писна.
Защото не аз, ами ние
удряхме главите си в стените,
докъто гланицата се срине.
Защото сега от удари тежки
сме по-силни знам,
а дали по-човечни?!.

Дали, дали човечни сме,
или по-скоро смещни
сред всичко заобикалящо
и гнусно зарибяващо.
От чужди зверски действия загиващо,
но не и умиращо!
И дали стените срутили 
сред тях себе си не сме изгубили?
Заобиколени, задушени,
заглушени...
сред още граници и правила презрени.

След всяка трудност,
в нова, по-голяма се опитваме да оцелеем.
Презирани сме като тях- правилата,
защото неугасна оная искрица невидима,
да се бори за себе си, за вас
и за красивото различие.
Опитавахме се с прозаичното
да премажем типичното,
да го забравим,
а май нетрябваше.
Защото то-еднаквото, 
ни даде свободата и оплето за изява.
Онова поле- неасвалтирано,
не мотирало в звяр - убиец.
Не нищувано от хорските потребности.
То си беше неше - детствено  и свято.
Наричано от други хора - блато.
Ала за мен това е блато непознато,
различно и по-скъпо от града намръщено измислен.

И макар затънали до глезен -не-
ами до шия...
без дори вода да се измия.
Ще продължа, ще продължа
да те боря, да се потя, 
докъто пожъна,
не това, което съм посяла,
а това, което искам да ожъна.
Но не сама, сред кал и нищета,
а заедно,макар и не ръка за ръка.

Защото как ръката ти да хвана,
когато своята немога да помръдна.
За едното своеволие - да бъда себе си,
сега червените очи немогат да те гледат,
сега в белезници стегнати, уста запушена
на стола ме поставят,
за истината питат,
а как да им я кажа, когато те невярват.
И там е работата, ако не избягам,
до смърт в решетките морални ще старея.
Ала нима достойно е да бягам,
дори когато сам усещаш - сам си.

Сам в клетката истъкана 
от социална и морала "правда",
Но не сам в борбата.
Може още много да рушим стените
и дори себе си да унижим и унищожим до край
няма да сме примирим,
защото всичко заедно успявахме, 
да споделим и дори да съхраним.

Съхранихме го за другите - роботизирани,
на които обаче тая пламенна дискусия 
би била поднесена:
сдъфчена, изплюта и после умесена с интриги 
и лъжлифи факти криви.
Има ли смисъл тогава от борбата ни?
Защо? -се питам. 
Волята кипи в кръвта ни,
а усещам как с наморник съм навлечена,
като звяр, като луд, като отхвърлен защото е различен.
Обречена...мтразеща... и себе си добре познаваща.
И чакаща- деня в които няма да дръпна пердетата,
защото ръцете ще бъдат студни,
очите затворени, в наслада от сънят безкраен.
А там-в съня ми, блатото е твърде свято.




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене