Мисълта си в кръг завъртам,
а проблрма е пред мен.
Отговори не намирам в живота си объркан.
А уж към тях стремя се всеки ден.
Сълзите си събирам в шепи, 
а после оглеждам се в тях.
Пролет в щепите ми разцъфтяват цветенца-
нежни и гиздави с нежно посипани капки роса.
Роса от солени бисерчета,
исплакани от очите кафеви.
Сълзи от любов.
Лятото - пустиня,
без капка мъка,
нося своите влажни шепи,
влажни са от морската вода.
В пясък тялото си ще обгърна,
ще се превърна в русалка,
в страховитата опасна нинфа.
Сълзите ми през лятото от радост са.
Но въпреки това се изпаряват
от топлината в душата 
и от тая - от слънчевите лъчи огрята.
Есен е. 
Виелици и дъжд проливен.
Наваксва си със студенина душата.
Препънени са шепите. 
Разливат се сълзите.
Асвалта студен е.
По него провлачват се 
и към шахтата  се запътват...
...за да се върнат пак при мене догодина.
Секунди времето провлачва,
а тая есен ме съсипва.
Да дойде зима!
Да се вледенят сълзите в очите,
за да са слепи за чувства и емоции познати.
Да се превърнат пръстите ми в алени ледунки
разтапящи се в твоята ръка.
Защото пак ще доде пролет -зная.
А капката сълза за мен е кръгла,
огледална стая с четири различни
и сраховити криви огледала.
Криви са, и между тях няма вярно.
Или вярното е там - в очите, замечтани  
и втренчили поглед към звездите.
Загледани и умислени...
Наранени и протесторащи 
със собственото си робство.
Макар и непокорно,
но все пак робство.