Страха ер най големия враг на надеждата. И повечето се пречупваме пред него. Някак по естествено е да се страхуваш вместо да градиш празни надежди, по разумно и практично е... А напоследак всички ние сме станали толкова практични...И нямаме силата (нито времето) да се надяваме...и да мечтаем...

И все пак го правим. Или само в сремето преди да заспим.

И си оставаме само с мечтите..Нереализирани. А когато на другия ден се събудим от пронизителния писък на алармата не се чувстваме по-щастливи...Даже напротив. Защото виждаме какъв е живота ни всъшност...И не можем да избягаме от него...Даже ние самите може би доброволно сме се заробили в него...И тогава на помощ ни идват само мечтите...да ни утешат за да можем отново да заспим...Но утешават ли ни наистина? Не знам...Мен не..Мен ми пречат..Побъркват ме..Защото мечтите ми са такива че никога не биха се осъществили..А това ме побърква..И прави живота ми все по противен и скучен..и безсмислен..Не знам...Искам да мисля по малко и да мечтая...Такива...По-обикновени мечти..

"По-обикновени мечти.." = цели.
Целите са постижими, на различни цени и откупи.
Ама мечтите са .... дори нр надежди, ами по - скоро приказки в който искаме да живеем. Те не винаги са с хубав край. Например ...може да си мечтаеш някой да умре. Или да се надяваш някой да умре. НИкога не са само положителни. И аааааа не ги губи - надеждите и вярата, макар че са вече исхвърлени в булкука, все пак още не си исвърлил домашното кошче за буклук в онова - общеото. Или ги затвори в кутийка, докъто няога вече могат да се усъществят.
Ако сам пожелаеш. Ако нямаш мечти... нямаш нищо.И теб те няма.
"Човек е такъв, какъвто е в мечтите си".