Дъгата пропълзя над прага
огледа се в скроната ми сиромашка крепост...
Нима?
А имам ли вина?!.
За нечий грях, 
за нечия неволя...
И пак вали,
ама сега е зима.
И кой скимти?
Нима сега е ред на моята неволя?!.
Не. Спри!
Сега е ден лъжовен,
на чуйд екран е гледан тоя филм,
сега се оспокой,
нали е есен.
И мирайите и мислите са само мои.
Да бе да... нима,
нали поражда мислите ми само чувство,
оглозгана душата ми е като череб сив,
остарява или може би сега съзрява,
че нито моята неволя някой ще засенчи,
а аз, само аз.
А нима имам смелост и сили,
да се боря за нечии чужди мечти...
Стига!
Писна ми да гледам към дъгата
и да си представям нежно ...
как ти... а може би не си.
Защото всичко усъзнах в живота ми виси,
но още неразбирам на какво се крипи 
и силата и болката и смелостта и тъжните очи...
на кой или на какво?
Не си ти.
Поне в това съм сигорна,
защото ти дъга не си
или поне в мойте очи...не си.
И аз не съм.
Но...СПРИ!
Няма смисъл.
Любовта крепи онея влюбените двоики,
дето нищичко не виждат,
нито чуват...
те само се любуват на лъжата,
защото е по-красива.
И в слепите очи 
само тя си заслужата мечтите 
и надеждите, битките и посланията смешни.
Спри!
Повятвай ми - НЕ СИ ТИ.
Не си онзи герой,
но който си струва да кажа
" Ще е мой".
Не си. ... и аз не съм.
Защо дъгата в очите ми е чернобяла,
защо ми пука за проклетата раздяла?
Защо боли, болка онемяла,
и всякъш моите очи,
сега са само снимака избяла...
спомен за една любов остаряла...
... и красива, шарене в очите на една мишена ...
мишена , да , но със собствено мнение.
Защо ми пука?
Нали аз бях гаднярката,
нали аз бях лъжкинята,
нали аз редих невярта,
която породи изневярата...
Оххххх..........
Има ли смисъл да мисля,
да чувствам...
да гледам към небесата 
и да се чудя...
дащо душата, моята душа,
сега дори за мен е само снимика,
снимка на някоя персона непозната.