Двама разделят цветна постеля, пътища стелят с любов раздвоена. Бягат след себе си... ровят в мъглата. Лято е. Жега е. Топла постеля... Бризът разлюлва коси натъжени. Пясъкът морски погалва и пари крака уморени, но все още здрави, макар и ранени. Погледи срещат се, търсят се, губят се... Някой танцуваше, пееше ... смееше, друг тънка арфа в ръцете си галеше... плахо и нежно... небрежно. Трети загледан бе в морето и пясъка. Спръсти закриваше слънцето, а то продължаваше да го препича ... и препича... и препича... На фона на две солени целувки и задушаващи прегръдки едно момиче бягаше от вятъра. Да, тя бягаше толкова бързо... Местеше се в пространството с такава висока скорост, че създаваше още по - дилен вятър, който раздухваше косите на минувачите и подминатите от нея. А те се обръщаха след нея - "Всеки със своя бяс в главата..." ...но трудно е да се говори с вятъра, а още по-трудно е да се говори с човек, когато между него и другият има място за вятър. После дойде есента. Вятърът се засили и доближи хората до деиствителността. Листата покриваха асвалтираните улици. Минаващите автомобили профучаваха и ги избутваха към тротоара. Но там нямаше почти никакви минувачи, всякъш бяха си отишли с лятото. Дори бягащото от вятъра момиче го нямаше. Може би се бе седнала да си почине под някой навес. Никой незнае каде изчезна слънцето, може би човека го бе надвил, може би се бе засрамило... а може би сладко си лежи покрито от нежни облачни воали.