Тягост натежала 
лежи и тропа по клепачите.
Нежноста висяла
и се смяла на глупаците.
Глупци с очи затворени...
мечти заробени.
Без свян закривани демонстративно
откривани и преоткривани
морални норми.
Решетки.
Белезници за умниците.
Стъргало за душата.

Дето сърцето - тохо е.
Доде не бие камбаната
няма го.

Смърта - и нея я няма.

Има ли свян?
Замръзнала безплътна бяла скреж
по твоите зеници топи се.
Замръзнала.
Исъхнала в облак прах.
Прогизнала в никотиновия дъх на скитник.
Мълчи...
върви 
по своя цветен кръст
към своя тъмен пясъчен дворец подземен.

Живот - гроб
до там да издържиш.

Народа стадо,
народа останал без младо.
Норода добитък
без мисъл ни свитък.

Мелодия ухилено пронизва облак дим - картина.
Завесите се вдигат,
актьорите намигат.
Една китара тихо, но нескромно пак повтаря
за себе си, за своя свиден миг безкраен.
Искуството е вечност,
погалвано едва едва
от някоя овца
различна дето е от бялото ни стадо.
Човекът е мъртвец ,
 искуството -китара
докосвана едва от мъртвото му тяло.