Всеки от нас убива по нещо несъзнателно зародило се в него,
изръгва нероденото,за да си спести грижи.
Така се освобождава от отговорноста да бъде нещо повече от скитник,
но то винаги ще блуждае в съзнанието му,
със своето неродено присъствие.
Ще напомня за себе си като некролозите залепени по уличните лампи и очите, дето ни гледат от чернобелите им портрети.
Ние убиваме себе си,
за да оставим живо онова примитивно същество роб на нагона, на алччоста за материално,
пречистихме се от истината,
и сега ще се давим в кръвта - собствената си кръв пролята от страх и възпитание
върху белите чаршафи,на който трябваше да спи - тя - истината.
Мразим се заспивайки,
а сутринта пред огледалото се любуваме на прекрастната си външност.
Разплакваме майките си,
а нощем се молим те да ни прегрърнат поне докъто заспим.
Да.
Те.
А някой пореден бездомник търсещ топлина в прегръдките ни.
Всеки от нас убива по нещо в себе си, нетактично лъжовно зародило се в съзнанието му, в душата му, в тялото му...
такива родители ли ще станем?
за истината например...
"Оти тая хубост е скрита вотре в балносо..."