Стърготинки живот поръсват прашната торта на съществуванието ми. Неродена мома изкача под сивите чаршафи на любовта ни, неродена, непозната... несъществуваща. Опази ли я?
Опази ли мен от това, което мога?
Осанката ти, това внушително тяло, което като туба с бензин наливаше и наливаше в очите ми свойте възгледи, че след малко ярост от моя страна те пламнаха, една искра към друг, оппаднала погрешно пак през погледа, а не сърцето.
Стъпил върху луната газеше всичко натрупано с години, уважение либсваше на хората от твоята порода, асвалтирай главата си и се пусни с нея напред както правиш винаги.
Снежно е.
... Алено е вече...
зашо бързаше?