Всякъш съм сън.
Безстрашието ми вече граничи с безчувствена алчност за реален живот.
Безразлично хвърлила поглед към два отвесни коловоза ... природа, порода.
Вървя по алсвалта, не боса, не свиря... и виждам невиждани, чудни страшила, не съм сама... ала до мене никой няма.
И чувам ...викове, шептежи... безвкусно пръснати по моята глава. Пред мен строежи и копнежи... млъкни глава, защо не чуваш вече ти сърцето? 
Как се чувствам наранена, без да ми посегнат с ръка,
и от някакъв късмет спасена,
омърсена и сама.
И така...