Вали, нали?
А там боли ли?
Копнежите на една дъждовна капка.
Коя беше тя?
Самомотна?!.
 Не - та тя е толкова еднаква. Все още чиста - като всички други,
забързана и поруана от хората с чадъри.
Онези суетни мрънкала, потпийнали, сънени, махморлии и просяци... недоволни - както винаги.
Защо въобще Ви обяснявам, та аз съм като тях, като вас - толкова еднаква,
толкова жалка - като вас. Е, ние сме хора. На нас ни е простено да грешим, да молим за просшка онзи - Всевищния, който винаги прощава. Какво ни е на нас?!.
Болят ни главите ,
рошат ни се косите... настиваме,
кашляме, пръцкаме, охкаме, пеем, смеем се, ревем, хленчим, мълчим или бездействаме. 
Да моля за просшка е някак нелепо.
Нали точно аз си заслужих дереджето,
е, да - съдбата е ясна 
стойш в широката стая,
която ти се струва тясна,
а после в ковчега,
дъжда ще полива цветята,
който децата ( ако си имал време да заобичаш, 
ако си спрял навреме 
да отричаш новаторските им копнежи)
понякога ще идват да поплачат.
Но.. твърде рядко... твърде рядко.
Тогава тоя същия дъждец ще те полее,
той ще поплаче вместо тях и вметсо тебе,
задето нямаш вече време.
За твоето жалко мъничко ковчеже,
в което веч разложения ти суетен силует,
се е простил ( макар и не нарочно) 
с мечтите си, с неизказаните истини, с болестите си...  и всичко живо.
Лежиш в тясна стая,
която ти е толкова широка.
Вали, нали?
А там боли ли?
Е, надали боли,
сега си мъртъв,
раната ти не кърви,
а да си  суетен някак не върви.
Кой беше ти? Самотен?!.
Е, ти си толкова еднакъв... оставил ли си спомена за някой друг?!
Или си просто там, забравения пооплакан труп.?!