Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: bidbilionka
Категория: Поезия
Прочетен: 283652
Постинги: 181
Коментари: 273
Гласове: 1039
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
10.04.2008 21:48 - Любимите ми стихове на ДАМЯН ДАМЯНОВ
Автор: bidbilionka Категория: Изкуство   
Прочетен: 4561 Коментари: 1 Гласове:
0



ИНТИМНО

Дамян Дамянов

Не ме допускай толкоз близо ти
До себе си, щом искаш да съм влюбен
Ех, вярно е, даленото гнети
но за това пък близкото погубва!
Щом искаш да съм тво, далеч ме дръж -
Далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж
Разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една "Мадона" от Рембранд
Погледната от близичко е грозна
И целия и гений и талант
Е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз, околовръст,
Която отдалеч е рай вълшебен
Отблизо ти се вижда буца пръст -
Пръст, във която ний сте легнем с тебе…

СРЕЩА

Дамян Дамянов

С тебе ни събра случайността,
А можеше нима да се разминем ?
От пътища кръстосан е света
и всеки път е дълъг със години.
Ти щеше да останеш непознат,
аз нямаше да знам, че съществуваш,
аз нямаше да чувствам топлината
на устните, които ме целуваха.
Аз нямаше да стискам твойте длани
да пия от очите ти успокоени.
О, това не можеше да стане
виновникът е нашето рождение.
С тебе ни събра случайността
един на друг сме били просто нужни
и сме се търсили, събра ни любовта,
защото не можеше да бъдем чужди.

ПРИКАЗКА

Дамян Дамянов

Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?

 

КОГАТО СИ НА ДЪНОТО

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си -
единствено така ще го решиш!

 

 

СПОКОЙСТВИЕ, ПАРИ, УЮТ И СЛАВА

Дамян Дамянов

Спокойствие, пари, уют и слава ...
Какво ли друго липсваше ми още ?
Земята под нозете ми бе здрава,
безветрено - небето в мойте нощи.
Живеех, трупах.... Докато във мрака
усетих във гръдта си страшна яма :
Очи захлюпих, изведнъж заплаках
аз всичко имах, само тебе нямах !
Любов велика птица полудяла,
ти трябваше да дойдеш с велика сила
да възкресиш душата ми умряла
праха й да сметеш от нейните крила.
Ти трябваше с дихание горещо
да я опариш цяла в тъмнината
за да усетя над камари вещи,
че съм последен просяк на земята.

ПРИКАЗКА ЗА ТАЙНАТА ВРАТА

Дамян Дамянов

Ти за мен бе тайнствена врата,
тайнствен ключ аз исках да намеря,
който да отваря в любовта
най-добре залостените двери.
Като принц от приказките сам
търсих в пещерата великана,
ключ да ми даде от твоя храм,
но заключен храмът си остана.
Но нима вълшебства трябват тук ?
... Като стар крадец, като разбойник
най-накрай заблъсках с юмрук,
но вратата се затегна двойно.
Ти за мен бе тайнствена врата,
сложих върху бравата ръката
като във просъница разбрах,
че била отключена вратата...
Не, не била тъй вълшебна тя
окована с катинари тежки,
чакала човешката врата,
да я стоплят дланите човешки.

ПИСМО ДО ТЕБ

Дамян Дамянов

Вдигни очи ! За мен вдигни очи !
Защо? Не питай ! Просто погледни ме !
Помилвай ме и просто помълчи ...
И ако искаш двама да мълчим.
Защо ? Не питай ! Ти ще разбереш -
загледай се в погледа ми влажен
очите, ако можеш да четеш,
очите, вместо мене ще ти кажат.
В тях блести сега една сълза,
а твоят смях е птичка под небето.
Ръцете ти са клонки на бреза,
а аз живях без сини небеса,
без пролети, без цъфнали надежди.
Очите ти са капчици роса,
в които небесата се оглеждат.
Лицето ти е цялото в светлина,
косите ти горят като житата.
А в моите нощи нямаше луна,
затуй израснах блед сред тъмнината,
затуй протягам смръзнали ръце
и жадно през очите ти надничам.
През тях се вижда твоето сърце
и затуй тъй много те обичам !

ЛУННА СОНАТА

Дамян Дамянов

В тази бяла лунна тишина
кой ли свири лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля до сами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно. Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай - долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната.

КОГАТО СИ ПОМИСЛЯ, ЧЕ И ТИ

Дамян Дамянов

Когато си помисля, че и ти
ще си отидеш някой ден от мене
и подир тебе пътните врати
ще се полюшват празни и студени,
и небесата ще се вкаменят,
и птиците от скръб ще остареят,
а аз ще стана празен кръстопът,
по който само ветрове ще веят,
едно небе ще смазва моя гръб,
в гърдите си ще нося тежък камък
и хорските усмивки ще са скръб -
когато си помисля, че те няма.
Когато си помисля...Не, не, не!
Но ти си тук - усещам те във здрача.
Заспивайки на твойте колене
ще се насмея и ще се наплача...
Сърцето ми събрано на юмрук
полека се отпуска в твойте пръсти.
Да, ти си тук! Усещам, че си тук
по утрото, което пак възкръсва.

НЕ ТРЯБВА ДА ТЕ ТЪРСЯ

Дамян Дамянов

Не трябва да те търся. Няма!
Не бива да те виждам. Няма!
Не можеш да ме любиш. Няма!
Завинаги от теб ще си отида.
Ще се превърна в сянка - невидимка.
И цял в мълчание ще се зазидам!
Но само, само да не те обичам -
това не мога да ти обещая!...
И страшното тогава ще настъпи:
останала съвсем, съвсем без мене,
без мойте тромави и тежки стъпки,
без моя поглед, без гласа ми дрезгав,
без моята любов, така безкрайна,
ти цялата във студ ще се загърнеш,
от себе си сама ще се уплашиш.
И пак във всичко ще ме преоткриваш:
ръцете ми - в прегръщащия вятър,
очите ми - в звездите дето падат,
гласа ми дрезгав - в тишината мъртва,
а любовта ми - в цялото пространство.
Когато се уплашиш, ме извикай!
Където да съм, твоя глас ще чуя,
защото все ще слушам тишината...
Ако е късно, о, ако е късно,
отдън земята жив аз ще изляза,
ще тръгна с ветровете, със звездите,
със тишината, с цялата вселена,
със всичко, от което съм направен.
Ако не аз, то моята мечта.

СРЕДНОЩНА МОЛИТВА

Дамян Дамянов

Събличай се, полека се събличай
със грацията дивна на русалка!
От себе си едно след друго свличай
прикритията нежни, ала малки
на свойта плът свенлива, но греховна.
Нима е грях тъй да те гледам, мила?
Нали от този вечен грях любовен
ний всички на света сме се родили?
Нали от този "грях", така наречен,
започва всъщност нашето начало?
Ако е грях, то този грях е вечен,
безсмъртен, като смъртното ти тяло.
И като моето, което те обича,
което тръпне, чака и което...
Събличай се! Полека се събличай,
греха да видя и да го усетя,
в копнежа му да изгоря до края...
На този свят горчив и толкоз мрачен
по-сладко чудо от това не зная:
жена, която се съблича в здрача...
Събличай се и ми свети със вечност.

ВИК

Дамян Дамянов

Почакай! Спри! Преди да си отидеш,
преди да треснеш като гръм вратата,
изслушай този мой последен вик:
ела при мен във този сетен миг
и ме завий с горещото си тяло!
Защото инак ще умра от студ...
Аз искам от последната раздяла,
от нашата прощална земна ласка
да ми родиш прекрасна дъщеря.
Страхувам се от тази пещера,
в която подир теб ще заживея!
Когато като дънер остарея,
край моя ствол приведен, сух и слаб
ще изтекат реките на годините.
И ще ми трябва руса дъщеря,
която да ме води по света да пея.
Върни се, остави ми само нея -
девойката със твойта красота,
с която пеш ще тръгна по света,
за да изуча всички птичи песни
и на човешки да ги преведа.

Лъжа ли беше първата ни ласка?...
Или за ласки само бях мечтал?
Затуй ли нощем все насън ме стряска
един копнеж - роден, но неживял?...
Със теб си имах някога огнище.
Там греех две премръзнали ръце.
Гордеех се пред всички с него: "Вижте,
от туй е топло моето сърце!"
Домът ми беше толкова уютен!
Бедняшки, ала спретнат беше той.
Едно дете люлеех там на скути
и тоз немирник беше мой и твой.
И мой бе оня щъркел, дето лятос
под нашия въртеше своя дом.
И моя беше ти, заради която
света бих минал три пъти пешком!...
Но моя бе и мъката, а нея
не слагах под глава, когато спях...
И този дом измислен тя отвея,
и този дом измислен стана прах...
Затуй към всеки светъл чужд прозорец
издигам днеска погледа си ням
и радвам се, че вътре има хора -
дечица, смях, огнище има там!
Аз всяка чужда радост съм обсебил -
деца ли срещна - милвам с две ръце.
Светът е мой...Но ако те има тебе,
как пълно би било това сърце.

ТИ ПАК МЕ ГЛЕДАШ С ЛАСКАВИ ОЧИ

Дамян Дамянов

Ти пак ме гледаш с ласкави очи
и питаш пак: "Боли ли те за нея?"
Тешиш ме за разтуха: "Не плачи!
Ще я забравиш!...Аз ще ти попея!"
И аз се стапям в нежния ти глас,
и аз забравям минали обиди.
Но милвам теб, а мисля за оназ,
която преди тебе си отиде.
Тя никога не милваше така,
тя като теб не можеше да пее,
но аз жадувам нейната ръка
и гледам теб, а виждам само нея!
Ах, твоята усмивка тъй добра
пред мен света отваря като книга,
но обичта ти - обич на сестра -
повярвай - за сърцето ми не стига!

РЕВНОСТ

Дамян Дамянов

Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!
Дори не те и забелязвах,
че съществуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя... тъкмо в теб.
До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз...
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те изгубя? -
си викнах сам във адски страх.
Нима?!... Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг!

ОТИВАМ СИ

Дамян Дамянов

Отивам си. Но, моля те, не страдай!
Не се измъчвай и не се кори.
Не си виновна ти да стигна в ада
и огънят му жив да ме гори.
Не си виновна ти, не си виновна!
Виновен е светът със хорски бяс,
със тази пяна мръсна и отровна,
изсипана зловещо между нас.
Виновно е навярно битието,
което изкопа между ни ров,
което в злоби, в сметки ни помете
и не остави място за любов.
Отивам си. Но ти не ме изпращай!
Бих всичко друго преживял, освен
разплаканите ти очи - две цеви страшни
със два куршума - две сълзи след мен.

                           



              



Тагове:   Дамян,   Дамянов,


Гласувай:
0



1. onex - .
12.05.2008 19:28
благодаря ти
цитирай
Търсене