Лната осветява кървава постеля над земята...

и сърцането на вратата се надсмива над мрака и чака - тишината.

Ха-ха! През кашлица размся се края недовършен..
Наострил ушите си храста бои се от скритото в себе си.
Тежко и бавно се влачеше времето,
тромаво бавеше бъдешето,а то?
Остаряло преждевременно.
Мечтано и там видяно.
Не носи изненада, наслада... може би?!.
Барут, барут... барут, носен от вятъра в тая жега. 
Моля се да завали.
Чу се гръм, опл;аших се, побърках се, затворих очи, стращно е.
Отворих ги - сторило ми се е.
Живея в илузия - жалко е.
Едър змей крачи по циферблата на мисълта ми.
Туп-Туп! 
Изведнъж мисълта ми се оказва стъпкана,
 времето загубено,
а змеят продължава да се върти в кръг - без напредък.
От 1 до 12 и отново и отново...
Безсмислено едно парче хляб се раздаваше на неблагодарниците.
Струпали се околко страховете си
еднодневките недочакаха утрешния ден.
По-жалкото е, че неизживяха днешния.
Задното стъкло на колата въздиша тежко,
не ми дава да погледна назад,
а как тогава ще направя нужната маневра?
Запотено от мислене огледалото ми 
отказва да ме поздрави със собствената ми усмивка.



Сам.