Гушна се в плетената жилетка и заспа… 
Приближи се до края на канапето , 
Там където беше тя. 
Слънцето погали лицето и , 
Опита се да отвори очите й, 
Но напразно пиля сили с топлите ласки, 
Тя бе отдавна заспала под картоненият таван. 
И там… 
Както винаги нещо се случваше. 
Две сиви пера празнуваха освобождението си от крилото на питежателя си. Те бяха свободни, но загубили способноста си да летят. 
Тамцуваха носени от вятъра, гаделичкаха се с пуха по края на перцата си, 
Пиляха се и парзаляха по тавана на картонената къща, докъто едното не залитна по минаващия покрай тях уличен котарак. Подгони го, след него тръгна и любимата му – навярно за да го спре. Но … той не им обърна внимание. Промени за кратко посоката на вятъра, колкото да ги раздели и се сгуши при плетената жилетка. Навярно защото бе зима. Крайчеца на жилетката малко се бе поразгепил и с връхчето си закачаше игриво мустака на котака. Естествено неговото движение също бе породено от вятъра. 
Невероятно е на колк неща е способен. 
На отсрещната улица търкаляще една наелонова торбичка и се опитваше да я прибере в голямата пластмасова кутия, в която хората хвъртляха боклуците си. Опитваше се да затвори желязната врата на портиера, която пук опърничево се отваряще, всякъш чакаше някого.Опитваше се дори да спре една стара жена, искаше да й попречи да пресече улицата, понеже приближаваше метална кутия с колека, която се движеше с бясна скорост и … 
И не всички опити на вятъра да помогне завършваха успешно. Често той така се ядосваше, че причиняваше на хорските кутий големи неприятности. Те пък ту го молеха да дойде, ту мъмреха под носа си лощи думки за него, от което му ставаше адски неприятно. 
Но нека се върнем в картонената кутия , в която момичето се опитваше да с ескрие от вятъра. 
Опити …опити…опити… 
Не винаги успешни. 
Вятъра бе влубен в девойката и я ревнуваше от вси1ко , което се докосне до нея: Картона, жилетката, котаракът, и най жече от сянката, полелнала нагло по нея и пазейки всяка извивка по крехкото телце. Сянката , която опитомяваше всяко нейно движение, преследваше я , но с нищо не й допринасяше. Нито я топлеше, нито говореше с нея, изобщо…беше абсолютно безполезна, но девойката дори не правеше опити да я отблъсне. Всякъш се бе примирила в тъмнината, която непрекъсноато я преследваше. 
Побъркваше се: 
“Как е възможно, та аз съм толкова силен, мога да променя те1ението на водата, мога да правя електричество, мога да събаря м сгради, мога да съм ураган, мога да смразявам, да разтапям, мога…мога всичко, но нима немога да махна тази пълзяща черна твар от прекрасната милейди. 
И така цяла вечер той мисли как да го направи. 
Стигна до заключението, че черният му враг е корумпиран със светлината, че през деня е само един, а вечер, се множи и обикаля стъпалата на човека. И рещи да го нападне през деня, когато е по слаб. Ту го има, ту го няма вечер…. И рещи , че тази вечер е най подходяща. Той се грабна и засили за бой. Събра всичките си сили и задуха към сянката, но тя побягна заедно с момичето. Така се гониха до една улична лампа, докътро вятъра се опитваше да свали сянката от девойката, той изгуха всичките й дрехи, остави я гола и възхитен от красотата й, щепнеше в ушите й стластни слова, на който тя не отвъщаше, тя се спря , взе от улицата жилетката си, изтупа я , и се подпря на лампата – за да си почине. Там черната и притежалекта насъбра сили и придоби няколко копия на пълзящото и тяло и се издължи поасвалтовата улица заплашително. 
Вятърът се оплаши, спря за миг. И се примири… момичето явно беше решила да е робиня на сянката си, и вятърът неискаше да се меси повече. 
Не след дълго тя се разболя, излизаше вятър от устата й – топъл вятър, всякъщ онази вечер той я бе оибладал и това беше плода на несподелената им любов. След няколко месеца ветрени родилни мъки, човеците я сложиха в дървена кутия и я заровиха в земята, там където нямаше нито вятърът, нито сянката можеха да се полюбуват на мимолетата и красота.