Обичам да се разхождам. Дори когато вали, даже тогава най - много обичам.  Повечето хора нехаресват дъжда. Че какво лошо има, не, простете - какво по-хубаво има от това да се блъскат в лицето ти с бясна скорост солени и студени капки дъжд. ДОри е възбуждащо, не тяото, а душата. Перверзия в мислите... но не такава сексуална перверзия,ами друга - мисловна,такава която провокира съзнанието ти за нови неща, за прикючения.
Представям си, че съм капитан на кораб, ама такъв голям и красив кораб, дето излъчва мъжество, и аз го управлявам, а бурята разкъсва страстно платната му, светкавици прорязват тъмнината и слънцето сънува кошмари. А коръбът и аз продължаваме напред, и никога непотъваме.
Такъв завиден оптимизъм като моя рядко се среща, но все пак не летя над облаците,нали?!.

Спомням си ...
Бяхме на Пампорово с едни симпатяги. Пътувахме на стоп в дъжда. Странното беше, че почти веднага ни лепна стопа. Странно е защото тогава имаше и мъжки индивиди, а ние женските ...тогава още не приличахме много на жени. 
Нямахме дъждобрани, само качулки от якета или от суитчари... кой каквото намери, в краен случай с раницата върху глават и ти си човекът. Хахах... весели времена бяха. Къщичката, барачката или дърварника къмкойто се бяхме запътили не беше далече, но в тая кал, не беше красива гледка, дори ваобще. 
Вече виждахме барачката... но поради прогресивното стрене на корорта пътят ни беше пресечен от множество отрязани дървета, буклуци и двуметров ров ( за кабели,траби т.н.) в тоя ров можехме да се погребен, пък и с тея раници не се прескачаше лестно. Е, справихме се някак. 
Ключът до колкото си спомням беше скрит някаде между дъските, намерихме го и бързо на сухо.
На коридорчето ни посрещна мъртъв мишок,( може и плъх да е било, аз много разлика не им правя, ама беше кльощавко,сигорно е било мишка) и надпис издялкан нърху дъските "ТОЗИ ЖИВОТ Е НЕПОНОСИМ, НО ВСЕКИ ДРУГ НЕДОСТИЖИМ". Трогателно и стращничко беше в началото, а вън неспираше да вали. Погребахме дребосъка с уважение към мръсното му мизерно съществувание. 
 ВОда нямаше, ток е имало навремето, но по наше време нямаше...имаше свещи, за което сме много благодарни.
 Стъмни се. Запалихме ги.
В тоя мрак никой нещеше да ходи за вода, а тя се намираше оратно след рова, след голямата кал, голямото нанагорнище до църквата. Затова пък досетливата Юлиана ( сега майка на красиво момченце - Камен) й светна да оставим съд под улея, който ще се напълни с вода- дъждовна. Истината е, че дъждовната вода е много вкусна и несмятам , че това е вкусът на раждясалата тенекия, беше си бистра водата. Евала на мацката.
Вътре в малката стайчка се побрахме седем добичета, кой  от кой по - луд. "Всеки луд с номера си" - един свиреше на флейта - добре свиреше казваше се Дани, който по онова време ходеше с Златка, а тя пък ходеше с мен в едно по-предишно време...  тя пък се изявява като художничка, бива си я, ама човек винаги има какво да понаучи...спомени. Друг пък на едно странно нещо, чието има със сигорност ще объркам, но беше нещо като дижириду, огромна дървена тръба , която издаваше звука на пърдящ хипопотам, но в ритъм беше доста интригуващо и добре се получаваше, е то си е занаят, който си го може...си може. Имаше още едно момиче - Ани, която всякъш беше толкова добре стъпила на земята, че нищо и никой неможеше да я подаде на малко фантасмагорство. Тя мисля ,ч е беше на тарамбуката, или пееше, пък може и двете да беше. И аз бях, и аз пях... и на другия ден ме болеше дърлото ужастно много. В този задружен мирен кръг, който си бяхме хаотично подредили, щеше да е грях да не уважим Бобеца и неговата мирна и свободолюбива зелена спътница. И Българската гордост - ракийката.
По късно вечерта или рано сутринта ... позалягахме и всеки се зави с каквото може. Незнайно как се озовах в прегръдките на строен момък, но реших да не му обръщам внимание, аз бях малка, страх си ме беше. А страх лозе пази, нали знете?!.
Затова пък с него доста си поговорихме по философски теми и общочовешки проблеми, топличко ни ше така свити един до друг, та не измръзнахме.  На горния етаж или тавана, незнам кое е по-правилно... сегащното щастливо семейство се любуваха на вечерта и ритмично напомняха за себе си над главите ни.

Непомня кой от симпатягите ни събуди за да се порадваме на изгрева. Беше един мъглив изгрев и слунцето още небеше измило гурелчетата си, та едва ни виждаше през мъглата. Красиво беше. На фона на тая красота и чист въздух сладурковците пак засвириха ... еееее как да не запее човек?!!.
Напалиха огън, сготвиха... а ние с Златка отидохме за вода, по онзи маршруд дето.... дето не ми беше много симпатичен. На отиване се справихем доволно добре, измихме се, пийнахме изворна водица, напълнихме ботилките... и всяка от нас се натовари с по 5 литра на гръб. Да... и една от раниците падна в ямата дето... дето...дето можеше да се погребе човек в нея. Ами сега? Тя разницата заприлича на лайно с извинение, пък и са ни къси рацете - не са 2 метра. Навих Златка като по-кльощава да скочи в дупката, после непомня как, но я изтеглихме. Смях и простотия.
Направихме си кафе, най - хубавото кафе дето съм пила някога. 
Честно казано непомня кога и как сме се върнали, но помня, че дъжда беше спрял и дъга имаше. Над дървеното легло имаше сумати книги, коя от коя по - интересни, и съдържателни, но успях да прочета само една стихозбирка, дори не цялата... само няколко страници, който ми изпълниха деня. В шкафа имаше някаква странна подправка, която нямаше втора на вкус. Оспяхме да различим гъби, шипки или глог, чубрица, сол и още нещо... уникална история, от която си откраднах малко за вкъщи. Откраднах си и малко от енергията на следдъждона сутрин, пълна с желание за живот и усмивки. Май в подправката имаше и гурелче от слънцето, което те кара да се усмихнеш на сънената му физиономия и ти напомя за него, когато го няма.


" Ако искаш да се радваш на  дъгата, трябва да се примириш с дъжда."

PS:
Това ми напомня на друг случай, в който мъжете се опитваха да запалят огън в дъжда, но това е друга история с други герои, на които също много дуржа и уважавам.