Прас!

Светна ми изведнъж все едно някой невидим  хлапак ме удари с влажен парцал по лицето. Събудих ли се или заспах – не ми е ясно... но беше интригуващо. Стоях и гледах ледунките по скалата, които като зъби на акула окрасяваха и озлобяваха величествената Родопа.

Някой се опря на рамото ми.

-          Студено е. – каза тя и запали нервно цигара, всякъш палеше камината в най-уютния дом на земята ... или някаде по небето …и аз незнам. Все пак всеки живее някаде из никадето в съзнането си.

-          Да. Студено е. – измрънках заключително и отместих ръката й, по далеч от себе си.

-          За какво мислиш?

Тоя въпрос ми дойде някак изневиделица опулих се на вятъра и стремгалаво заблъсках мозъчните си клетки една в друга, така – ритуално, като при полов акт, та белким измислят нещо.

 Но без полза.

      -За вятъра. – Усмихнах се нелепо и измислих цяла философия за обръщението му вън и в душите ни. Но какви души. Хах насред зимата, в тази отдалечена вила ,в която дори календарът бе отекнал в спомени за 2006 и напомняше за себе си... за миналото, което рязко командваше днес, а днес като прошляк неблагодарен от правителството се молеше утре да е по-милостиво. – не е ли банално?

     -Кое? – без капка интерес и издишан дим от цигарата попита тя.

     - Свистенето на вятъра в ущите ни, това  нахъсано за мъст свистене... което крещи – “ТИ СИ ВИНОВНА” и го повтаря милиарди пъти докато сам незапочнеш да папагалстваш думите му. Плод на нечия фантазия, навярно моята... но колкото и фантастично да звучи и колкото и банално това чувство за вина не ме напуска, а теб?

      - Аз влизам на топло.

Аз постоях още малко вън, насаме с празното си съзнание и бутилка бяло вино, от която жадно отпивах.

И както си пийвах доволна и осамотена, не съм осетила как до мен е седнал някакъв старец с бастун и патронче ракия – “Карнобатска”.

-Наздраве! – ухили се той. Чу се звън, който повече приличаше на кръстосване на шапаги по време на бой.

Отпивайки от мълчанието си, без да разменим повече погледи старецът ... реши да сподели знанията си с някой по-млад, та да не се затрият с него, и без това беше вече на години.

-Преди време – започна той загледан в далечината – имаше много хора в това село. И млади и стари... и... имаше тогава една бабичка, дето всеки ден ходеше до реката, хвърляше нещо в нея и се връщаше в къщата си. И така всеки ден... години наред.

Един ден ... е ние бяхме млади тогава и любопитни дечища бяхме... та... един ден се срихме зад храсталака – аз и още трима момци бяхме. И мина пак на моста бабицата, и хвърли месал пълен с нещо.... цопна месала в реката и тръгна надолу с водата барабар по течението. Аха аха да си тръгне старата разтресе се, заплака и забълбочи нещо, пък ние млади, наду ни един смях. Чу ни тогава тя и още по – силно се разтресе, ама без глас плачеше, само сълзите и падаха от моста надолу и цоп в реката. Тръгнахме да гоним ние месала, да видим какво има вътре. Гонихме ние... гонихме... беше се спрял на едни каманаци в дората, дето реката ставаше по-плитка. Вземе го, отворихме го... а вътре – малко хлебец, солчица и ... писмо. Пък на писмото пишеше “ Ей син, върни се... върни се син, знам, че си живо, пък ако нещеш да се върнеш ето да хапнеш, залочек... дано не се измокри, ти нали си добре син? Знам, че си живо, ти нямаше да ни оставиш без хабер. Ти недей се сърди на татя си, той инат човек е, не разбира. Знам, че си живо сън.”

Заплака старецът... отпи глъдка и продължи през сълзи.

-          Биваше ли да и се подиграем тъй, проклети дечища. Взехме та написахме писмо уж от сина й, че е жив ама пари му требват, да пусне пак по реката.

И пусна, женицата. Всите жълтици дето имаше, пусна ги... в реката и пак писмо проводи. “ за тебе син, всичко ще си дам, барем се върни за малко. Да беше ми писал по-рано та и баща ти да прочете, да види, че си живо. Ти...нали му беше рекъл, че ще се убиеш. Ние си помислихме, че си се метнал от скалата наистина, пък ти само си ни стреснал. Ама баща ти, гузно му стана, та след тебе скочи... уби се. Сега сама останах, върни се ,син дорде съм жива поне!”

Дечища.

            Доде се усетя беше станало късно, а аз залисана в приказките на стареца... и подпийнала мълчах и гледах залеза, над морето от облаци. Боричкаха се луната и слънцето на тая облачна завивка, мека и красива, достойна за небесните любовници.

     Замълчахме пак, докъто на дъното не остана нищо ... нито капка.

Изправих се. Потупах стария по рамото, а той хвана здраво дъката ми, всякъш сам беше в цялото село... и тъй беше. Поканих го да влезе вътре, но неискаше. Кокалестата му ръка ... как ли намираше сили да ме държи толкова силно, но не ме болеше. Спогледаме се. Гледаше ме, като дете сираче, загубено, забравено... само. 

Прибрах се в вилата и мълчаливо приседнах край камината. Беше толкова шумно, всичко се клатеше в ритъма на баса, който всякъш щеше да събори къщата.

Познати физиономий кръжаха около масата, като мухи около изпражнение, скачаха, викаха... надрусаните им физиономий напомняха глутница свирепи и малоумни хиени, който бързаха да изядът по-голямо количество от подареният им живот на богати дечица, който всякъш по някакво правило или задължение мразеха родителите си.  Защо?

Неусетих как съм заспала и някой от хищниците ме е оставил в леглото, завил ме е... чак и себе си е завил заедно с мен. Сънувах ли или беше истина...

Тръгнахем си с кервани коли, пролет беше. А колите като добитък редом с нас, а ние в страни ...на паша. И вървим по бистро езеро, цъмбуркаме в краката ни риби плуват и до една червени. Пред мен месал и писмо, писмото от майка ми. И аз чета: “ Аз за тебе син, всичко ще си дам.... “ до писмото хляб и сол, но не се бяха намокрили. Пред нас мост, на моста баба ми, реве ли реве... а аз стъпвам по камъните, страх ме е от сълзите и, неотидох да я отеша, че съм добре. Аз само се шегувах, че няма да се върна, ей ме на – връщам се.

Ледунките бяха подредени като ограда, да не излезе някой от пътя, а един силен вятър свиреше по горите на Родопа и разказваше за грешките си в младоста. Носеше се аромат на домашна ракия и далечна песен на копачки.