Като капка дъжд се давя в себе си,
от сянката си образ блед уж огледален....
косите ми, сега от вятъра се движат 
като платна на кораб 
безнадеждно плаващ срещу бурята,
очите ми ревниво в огледалото поглеждат
а себе си ли виждат или някой чужд на свое място?
Веднъж говорех за крилете си,
който топлеха ме,
а сега са почернели, изгорели...
устните ми онемели,
гърлото пресъхнало,
ръцете смели, сега са побледнели,
Сега... дъжда крилете ми не мие,
а ги рони и унищожава.
И нещо вътре в мене мира не ми дава,
но знам ли - то е там - неможе да излезе,
боли ли, пари ли... не мога да ви кажа,
но чувствам,че към ада ме понесе.
Къде избяга ведрото момиче,
защо се скри от мене шареното птиче...?
Внедрих в съзнанието си да се отричам,
мечтах си да порасна,
с сега към детството си тичам.
Мечтах си да ви мразя,
но подяволите още ви обичам.